"Тайната градина" е името на блога ми, където е повечето ми творчество... Има няколко неща, дето там ги няма, но бих ги споделила с вас ще се радвам да чуя мнението ви. Сори, за новата тема, ма от доста време се каня да споделя нещичко, а няма обща тема за разкази...

Вълчицата

На разведеляване я събуди шумът на щурчетата във високите треви. Тя размърда уши, вдиша свежия въздух и се надигна. Протегна се, прозина се и изтрака със зъби. Подуши въздуха и се обърна към дъното на леговището. Той спеше там. Беше все така красив както в пролетта, в която се събраха и направиха своя глутница. Козината му бе все така гъста и сребриста, зъбите остри и бели като сняг, а очите зеленикаво жълти и изпитателни. Никога нямаше да забрави първата им среща и сладкият аромат, който тогава усети с цялото си същество. Душата й позна своята половинка, с която ще остане до края на дните си... Тя отиде при него и го близна по носа. Последва мърдане на уши и тихо ръмжене. Не усети кога я е съборил до себе си с лапа, гушнал я е и я гледаше с любов.
Навън бе прохладно утро и бе време за лов за закуска, трябваше да нахранят новото си котило. Тръгнаха само двамата, защото бяха добър екип, пък и два заека щяха да стигнат за малките. Заешкото бе крехко и стигаше да се научат да късат със зъбки и нокти. Повечето бяха мъжки и разбира се приличаха на баща си. Непрекъснато се боричкаха, че даже увличаха и двете женски да се бият с тях. Обичаше да ги гледа как си играят пред леговището им, докато глутницата бе на лов привечер. Разтърси чернобялата си грива и наостри уши. Сега трябваше да се съсредоточи върху зайците...
Една августовска вечер стоеше и чакаше заедно с вече едногодишните кутрета ловците да се върнат с вечерята. Скоро и те щяха да се присъединят към тях... Или към пазачите... Или да тръгнат по своя път навън... Някой от тях можеше да наследи водачеството от баща им някой ден, макар че до сега няколкото вълчета от предишни котила, който се опитаха да преборят баща си, не успяха... Знаеше, че само времето ще покаже кой е най-силният, за да бъде новият алфа мъжки.
Някъде в гората се чу изстрел, после вой и тя наостри уши. Това беше неговият вой и на братята й. Нещо се бе случило. Втори изстрел. Тя и другите две женски изскочиха навън, оголили зъби, настръхнали, с извадени нокти. Палетата зад тях също се наежиха. В нощта се разнесе мирис на вълча кръв. Ловци. Сърцето й заби лудо и адреналинът замъгли мислите. Ушите доловиха шум от погазени листа, някой тичаше към тях. Ловците се бяха превърнали в плячка и сега бързаха да се приберат в бърлогата, скрити в пещерата в подножието на върха на сигурно, далеч от пушките. Двама бяха ранени, изоставаха на края и може би нямаше да могат да стигнат. Не усещаше неговият аромат, не чу повече неговият вой, нямаше ги стъпките му. Тих ужас полази по тялото й.
По-късно разбра, че е пленен или поне така казаха другите. Бяха го отвели хората. Сърцето й се късаше, но нямаше какво да направи... Тогава започна да линее... Зимата бе тежка, ловът й не бе добър, все по-често я оставяха в бърлогата да пази. Дойде следващата пролет и тя не пожела да си избере нов мъжки. Не можеше. Тя вече имаше половинка. Бе решено новият алфа мъжки да се определи в двубой, но тя не пожела и победителят... Тогава я прогониха от глутницата... Собствената и челяд се обърна срещу нея... Ръмжаха, лаеха, с оголени зъби и нокти... Уплашена тя побягна сама в гората напред, към неизвестното. Никога не бе била сама, само с него...
Минаха седмици, месеци... Хранеше се със зайци и мишки, ако намери някое мъртво животно... Не беше лесно да е единак, навсякъде я гонеха, пропъждаха. Нямаше място за нея вече. Зимата бавно настъпи и покри всичко в белота. Имаше чести бури, който я караха да седи в дупката си, изоставена бърлога на язовец, и закриваха следите на животните. Една нощ гладът надделя, не бе яла от седмица, излезе в бурята и подуши студеният въздух. Някъде наоколо може би щеше да намери някое залутало се животно или пък умряло от студ. Надеждата умира последна. Навлезе в непозната територия или поне снегът я бе превърнал в непозната. От някъде миришеше на месо, свежо месо. Тя тръгна предпазливо към него, наострила уши, душеше въздуха за опасност. Но снегът и вятърът отмиваха сякак всичко. Намери го, два убити заека, не знаеше защо и кой ги е оставил, но миризмата на свежата кръв притъпи мнителността й и тя се хвърли върху тях.
Дори не усети че земята поддава под лапите й, когато захапа месото. Дори не видя копието, което я промуши. Съзнанието и нямаше време да осмисли и приеме случващото. Челюстта й се отвори и заекът изпадна, а от гърлото й се изплъзна стон. „Къде си, сърце мое?...” бе последната мисъл която мина през ума й...
Някъде не много далече в големият град проехтя самотен, жален плач, вой на болка от загубата и разказващ за смъртта. Той бе силен и дълъг, чу се чак в гората, от където му отвърнаха други, не по-малко жални... След известно време настъпи тишина. „Идвам при теб, спътнице моя”. Още едно сърце спря да бие...

~*~*~*~

Пролог (за един неосъществен комикс)

От тогава измина толкова много време, светът се промени. Споменът е все по-блед и по-блед, почти нищо не ни свързва с онзи свят. Истината бавно се бе превърна в разказ, разказа в приказка, приказката в легенда, легендата в мит. Мит, в който вече няма истина. Надеждата се промени, вече не бяхме загледани в миналото, не търсехме там отговорите. Сега погледите ни са обърнати напред, към този нов свят, към нашият втори шанс. Трябва просто да протегнем ръка и да го използваме разумно.

Но какво се случи наистина?

Годината бе 3670, човечеството все още не бе намерило така жадувания от векове мир. Напротив дори ставаше по-лошо. Бяхме твърде много, а мястото под слънцето твърде малко. Заслепени от желанието си да създадем перфектното общество, ние се избивахме с мисълта, че действаме в името на Великото добро. Оставихме се на технологиите да владеят света ни, забравихме простичките неща. Никой не обръщаше внимание на красотата на залезите или на свежестта на утринния въздух. Хората бяха забравили за звука на тишината. Бавно всички малки неща изчезнаха, изчезна и самото добро. Остана само фикс идеята за самоусъвършенстване. С всеки изминал век се създаваха все по-силни оръжия, хората покоряваха нови и нови дестинации във Вселената, носейки причудливи материали, но така и не намерили друг обитаем свят. Докато в един хубав момент борещите се за власт не разбраха, че всъщност трябва да унищожат машините. Нямаше смисъл да се измислят все по-могъщи машини. Напротив, само нещо просто, което да ги обезвреди за миг. И така се роди проекта Ксер. Ксер представляваше електромагнитно оръжие, електромагнитна бомба. С едно натискане на копчето определено количество електромагнитни вълни се стоварваха над дадено място, унищожавайки способността на всеки уред да функционира правилно...

- Готови ли сте? Започнете обратното отброяване.
- Сигурен ли сте господин генерал?
- Човече, във война сме!
- Да, но...
- Никакво “НО”! Ако искаш довечера да имаш все още дом и близки, при който да се прибереш започвай отброяването и натисни спусъка!
- Внимание, започва обратното отброяване. 10... 9... 8... 7...

Всичко вървеше много добре, поредната световна война този път се развиваше без човешки жертви. Или поне така си мислехме. Тъй като вече бяхме забравили малките неща, никой не обръщаше внимание на земетресенията, на нестабилното земно ядро. И никой не си бе направил труда да провери как ще повлияят новите оръжия на заобикалящият ни свят. Надали някой си спомняше, че родният ни дом представляваше една голяма “машина” задвижвана от естествен магнит, че сърцето на планетата ни може да бъде унищожено. Никой не забеляза колко от животинските видове вече ни бяха известни само от картинките в енциклопедиите, децата ни не знаеха как ухае обикновената градинска роза или какъв е вкусът на истинските плодове и зеленчуци. Всичко бе станало синтетично, мъртво, механично. Като нас самите. Не хора, а сенки.

- Мамо, дали татко ще се прибере тази вечер?
- Не знам миличка.
- А мамо, кучетата едно време като нашите сега, полу-органични ли са били?
- Не знам, немските овчарки са изчезнали като порода преди доста време.
- А ти виждала ли си истинска кокосова палма?
- Кати Лин, заспивай, утре трябва да станеш рано, за да не изпуснеш превоза до подземията. Вече си на пет и имаш отговорности, трябва да ходиш на работа и да се учиш.

Докато светът не реши, че ще се разбунтува. Последното натискане на голямото червено копче. Не, тогава не всичко свърши. Тогава едва започна. Започнаха катаклизмите. А човеците бяха безсилни, останали без своите машини и технологии, бяха като буболечки затворени в буркан. Мухи оплетени в паяжината изплетена от тях самите.

- Какво по дяволите стана?!
- Защо нищо не работи? Всичко изгасна!
- Сър, генераторите на изкуствена дневна светлина отказват да работят.
- Това е нелепо, кой е отговорен за това?!
- И да знаехме надали бихме го намерили в тази тъмница…

Но всъщност ние самите бяхме виновни, ние натиснахме копчето още първият път. Но това не бе всичко. Бе само мъчителното начало, дори още не бяхме усетили истинска паника. Паниката обзе света едва седмица по късно, когато половин континент изчезна мистериозно за една нощ в океана. Някой с по-здрави нерви дори се шегуваха, че ни очаква съдбата на Атлантида. Дали знаеха колко са близко до истината? До месец сушата и водата се бяха объркали напълно. Възможно бе да се събудиш под вода, а да си си легнал на сушата. Хората измислиха начин да живеем под вода, но това не ни спаси. Тогава започнаха вулканични изригвания под морското равнище, всеки ден изникваха нови острови, а други потъваха забравени с все обитателите си. След вулканичната дейност под водата, започна и тази над нея, небето потъмня от сажди, големите облаци на вулканите се смесваха с тези, който ние бяхме оставили под озоновия слой. От друга страна самият озонов слой вече бе толкова кърпен, че приличаше на дрипа на скитник. Той не можеше да извършва вече защитните си функции и на много места се стопи. Радиацията на слънцето, естествената радиация от изригванията, радиацията от нашите опити. Всичко това се смеси и завърлува по земята като дива, бясна хала, помитайки каквото бе останало. Светът не ни искаше, бе дошъл неговият момент да ни покаже как се унищожава в името на Великото добро. А какво да кажем на децата си? Всички тези изплашени, но и едновременно любопитни погледи? Как да им обясниш, че днес може да е последният им ден заради безотговорността на родителите им?

- Мамо, мамо, моля те, стани, моля те. Обещавам, че ще съм послушен. Мамо, моля те, събуди се.
- Здравей, дребосъче, защо си само?
- Не съм сам, мама е с мен, но не иска да се събуди. Сърди ми се, че избягах навън. Моля я да се събуди, но тя не иска.
- О, дребосъче, майка ти няма да може да се събуди повече, съжалявам. Ела с мен. Хайде, не плачи. Тя е отишла на по-добро място.

А какво щяхме да кажем на децата, които оставаха сами? Че светът не ни иска? Как ще погледнем право в тъжните им насълзени очи, в който се чете огорчение и безсилие и ще им кажем, че не сме знаели и не сме имали вина. Чие сърце не би тръпнало и не би се свило от болка. Когато всичко това бе започнало, много, много отдавна, ние го почнахме с мисълта, че ще дадем на тези деца един по-добър свят. В алчността и надменността си им донесохме само тежък живот и разбити надежди, осакатихме душите им от възможността да мечтаят и ги обрекохме на смърт.

- Защо натиснах проклетото копче!

Всичко това не продължи дълго. Поне не много. Може би около петдесет години. Петдесет години апокалипсис. Нищо не бе останало същото, нямаше ги седемте континента, нямаше ги петте океана. Нямаше сезони, нямаше климатични пояси. Или поне нямаше това, което мислехме за такива. Всичко бе ново. Малцина оцеляха на изпитанието на природата и на плъзналите след това чуми и смърт. Ако някога населението на планетата бе около петнадесет милиарда, то сега не е много ясно имаше ли въобще петнадесет хиляди. И ако ги имаше, то къде бяха? Може би пръснати по останалата нова суша. След толкова дълго време, в което мислехме, че сме господари, бяхме видели слабостта си, показа ни се, че дори да сме много, ние сме като мравки за планетата. И щом станем твърде много, тя твърде бързо може да ни стъпче, да се отръска от нас. Дали човекът най-после щеше да тръгне към прогрес?

Не много им трябваше, за да се съберат на едно място, може би двеста или триста години, за да създадат отново държави. И отново да се хванат за гушите. За какво? Заради мит, легенда. Легенда за Обетованата земя. Единственото нещастно кътче на планетата, което бе останало незасегнато. Но това, което хората не осъзнаха, че светът се е променил коренно. И че и те се бяха променили коренно. Природата, животните, дори самите човеци не изглеждаха като нищо било някога преди. Видовете се бяха смесили, радиацията и катаклизмите бяха създали разновидности в структурата на телата, не само външния вид бе изменен. Появиха се нови белези, който те определяха за човек, белези далеч различаващи се от някогашните. Най-силните бяха оцелели. Естествен отбор, изяж или ще те изядат, убий или ще те убият. Но хората не забелязаха особено много това.

Те не забелязваха и единственият им останал дар. От някогашния свят те бяха донесли огъня и няколко механизма със себе си. Но сякаш сетивата им още не бяха настроени да уловят красотата на новия свят, не можеха да разберат неговият дар. Но се научиха. Какъв бе той? Единственото нещо което Светът им даде от себе си бе магията. Разбира се тя самата имаше правила определени от Света. Макар преди да не вярваха, че той е жив, след случилото се през онази тъй злочеста 3670 година, те повярваха. Магията бе разделена на два основни потока, всеки един от тях също поделен. Имаше магия на елементите и магия на духа. Магията на елементите се занимаваше с четирите елемента на Света - огън, земя, въздух и вода. Магията на духа се занимаваше с... Духа... Тя бе по-сложна за хората да я разберат, тъй като не се занимаваше с нещо познато и осезаемо. Хората не знаеха какво е дух. А всъщност светът им бе дал възможността да контактуват с духовете си. На енергийно равнище те можеха да се свързват един с друг, да се лекуват, да си говорят. Магията на Духа се делеше на два потока – светла, жива и тъмна, нежива.

Магията си имаше и своето материално проявление. Хилядите загубени невинно души Светът бе грижливо събрал и обвързал с магията, като бе създал Сферите на Познанието. Най-големите две сфери бяха първоизточник на двата вида магия, те захранваха шест по-малки (за всяка разновидност на елементалната и духовната магия), който пък си имаха по още няколко свой собствени дъщерни сфери с различни способности като общуването с животни, изграждането на стени от въздух, лекуването, общуването с духове и така нататък. Сферите на Познанието съдържаха в себе си Светът и той съдържаше в себе си тях. Света ги създаде от странни на цвят минерали и скъпоценности, Сферите меняха цветовете си преливаха от един в друг и изглеждаха живи. В един и същ момент те бяха правилни тела с еднакъв обем и форма, но и съвсем различни една от друга. Всяка дъщерна сфера също си имаше цвят, също се движеше. Сякаш дишаха. Човеците не разбираха това, и как биха могли? Те не помнеха, но все още бяха същите човеци в умовете си, не бяха изстрадали достатъчно сякаш. А с всеки изминал ден, с всеки погубен невинен живот, Сферите растяха. Докато накрая наистина не станаха живи, могъщи. Тогава започнаха сами да избират.

Хората се радваха, мислеха, че имат нови, по-добри оръжия. Но после разбраха, че трябва да се научат да ги ползват и при това, че само определени избраници притежаваха умения. Само някой бяха благословени от Сферите и бе твърде трудно да се отнеме някому някоя от по-малките магическите сфери. И въпреки това, въпреки невежеството и незнанието си, хората отново се впуснаха в битка за Обетованата земя, дори да не знаеха къде е тя. Те бяха длъжни да се бият за нея. Хвърляха се жестоко и ожесточено един срещу друг, все едно се биеха за сетна глътка въздух. Мъже, жени, деца, старци. Всеки можещ да стой на крака бе въвлечен. И отново смърт. Без да знаят как да използват дара на Света, те сееха разруха, но поне не нараняваха и него. И той им позволи да се самоунищожат. Позволи им да решат сами съдбата си и се оттегли като страничен наблюдател.

Малцина оцеляха. Горчивината от това, че Обетована земя няма повали по-слабите от тях. Другите събраха всичко, което бе останало и за първи път се отдадоха на съзидание, което да поражда съзидание и отново съзидание. А не разруха. Сред тях бяха оцелели и няколко по-изявени. Те наистина бяха такива, бяха войни, всеки притежаващ свое уникално умение. Светът и Сферите сякаш ги бяха избрали, без знанието на рода човешки, без дори беглото му подозрение. Бе надникнато в душите им и макар те да не бяха възвишени мъдреци или изучени инженери, те бяха добри и чисти. Седем герой. Всеки със своята собствена цел, но и една обща цел ги обединяваше.

Поставихме нова епоха, летоброенето започна като първа година от Еден. Защо Еден? На един от някогашните езици Еден означаваше Рай. И макар сегашният свят да не приличаше въобще на Рая на хората от предишния... Това не интересуваше никой.

- Усети ли нещо?
- Не, защо?
- Имам чувството, че има нечие присъствие тук.
- Самовнушаваш си.
- Мхм.

Да, аз съм тук. Безплътен спомен, дух, легенда, мит. Забравена истина. Забравена, но все още съществувам, стига някой да ме потърси. Но хората още не са готови за това, не могат да ме чуят, нито да разберат словата ми. Никое дете не иска да му се напомнят грешките, направени поради не вслушване в думите на другите. Така и човеците не са се настроили още да слушат. Ще дойде и това време...

~*~*~*~


Хроники от света на Драконовата песен (книга която пиша, хрониките май са доста повлияни от КнВ )

“И вселената създаде двете половини – една за доброто, бяла и искрена, и една за злото, черна и користна. Те двете образуваха цялото на нестабилната преди вселена. После се роди Меливалони и от добрата половина се отрони сълза, нежна и чиста. Щом докосна Меливалони от нея се роди богинята Алдари, сътворителка и пазителка на живота и доброто. Но равновесието изчезна и затова от черната половина се отрони друга капка, покварена и измамна, и се превърна в богът Хелик. Равновесието отново се зароди и живота почна да тече.”


“Времето тече, а лудостта на Тервал Телсен се увеличава. Сърцето му е обладано от дива страст да властва над цял Меливалони. Никой не знае от къде идва тя и никой не знае кога и кой може да го спре. Тервал подтиква всеки от свитата си да се бие безумно срещу всеки който не е на негова страна. Някогашните му съюзници сега са върли врагове – жени, деца, старци – за никого няма пощада. Няколкото все още запазили чистотата в сърцата си лордове, един от който съм и аз самият, основаха Лордовете на Честта – тринадесет от най добрите бойци на Тервал Телсен, откъснали се от жестокостта му и опълчили му се със здрав и бистър ум.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Алчността на людете разгневи боговете и те стовариха ужасно проклятие над главите ни, от което ни една магия не може да ни избави. Воините и на двете страни гинат, телта се превръщат в кръвожадни скелети, а душите в смъртоносни демони. Ужас залива народа, ала Тервал не чува писъците на децата и риданията на жените. Елфите и Вълчият народ се опитаха да сключат примирие за да опазят поколенията си, но вместо да се съгласи Телсен смаза малката войска която дойде с предложението за мир и върна главите им на един кон обратно. Все по страшни времена настъпват и никой не може да ги спре. Боговете са ни изоставили, а земите ни тънат в пепел, кръв и сълзи. Лордовете на Честта събират помощи за оцелелите, но ако това продължава, в цял Меливалони няма да остане и ярд площ годна да ражда плодове и да храни народа.”


“Съществуват два свята: светът на хората – Геителдан и светът на елфите, драконите и вълчите хора – Таруен. От сътворението на света тези два свята са били едно, съществувал е само Меливалони. Но преди около сто години нещата се променили. Тъма и жажда за власт покварила сърцата човешки и избухнала Войната на Алчността. Много загинали тогава, боговете били ядосани и хвърлили проклятие над Меливалони – душите на мъртвите се превръщали в ужасяващи демони, а телата им в кръвожадни скелети. Ала мракът в сърцата на човеците бил по силен. Те не се спряли и все още жадували за власт над останалите раси и да стигнат величието на боговете. Това разгневило боговете и те създали Геителдан, свят в който отвели хората и заключили вратите му, а майката на живота, Алдари, родила драконите за да отърве молещите й се елфи и вълчи хора за спасение. И това наистина подействало. Огнените дракони унищожавали скелетите, а ледените демоните. След като работата на драконите била свършена и те се оттеглили и заспали, но Хелик създал Драконовата песен – красив скъпоценен камък, в чиито длбини се крие вълшебно заклинание, което само един дракон може да чуе, за да може злото да просъществува. Той вложила вътре сърцата на един леден и един огнен дракон, като направил двете половини на камъка синя и червена. Драконовата песен била единственият начин да се събудят отново драконите. Хелик направила така, че единствено човек от Геителдан да може да я открие. След което някогашният Меливалони бил прекръстен на Таруен.”

Джен, имаш пълното право на собствена тема. Дори да имаше такава за разкази, пак бих ти казала да ги постнеш в отделна, защото това, което е горе, го заслужава И много повече.
Прологът трябва да бъде чут от много хора! А Вълчицата е наистина трогващ разказ, много ми харесва. Хрониките и преди ми харесваха :Р Какво стана с Драконовата песента междудругото?

Ласкаеш ме

А Драконовата песен си седи на 6та глава... Все секаня да ги препрочета, защоските си, езика, хрониките, главите, описанията на геройте, на съществата, на расите... И да започна да пиша отново... и все не го правя и си оставам с каненето Надявам се скоро да надвия мързела...

Еми хайде, щото си е много добро :Р

Вълчицата е... страшно ми хареса!Браво на теб!!!
Хроники от света на Драконовата песен много ме заинтригува.Ще постнеш ли и продължението

Дженалдин, това за вълчицата е направо потресаващо добре написано! Браво! Браво! Браво! Едва не се просълзих накрая, толкова умело си вложила драма и в същото време красота, че онемях! Велико е! За другите по - надолу не ми остана време, но нямам търпение и тях да ги прочета!

Джен, най - сетне и аз да се наканя да пиша. Разказа за вълчицата е изпълнен с драма и красота, останах без дъх. Останалото също е хубаво, а хрониките са страхотни. Има ли къде да прочета всички глави или не си ги пускала никъде? Ти си направо готов писател, трябва да взимам уроци от тебе.

Абе хора какви уроци, какви 5 лева. Просто се изисква като малък да си си падал на главата и да имаш няколко Аз-а (единия от мойте смята, че е господ... с Тото често спорим за това...) Далеч от писател съм, мога да мина за драскач Имам бая хляб да изям, докато стигна ранга писател

Иначе, мога и тук да ви пусна още от песента, да ви дразня, но за сега никъде не съм публикувала нещата след 3та глава. Иначе можете да разгледате сайта, там има освен хрониките има страничка с езика, които си измислям, описание на расите... [You must be registered and logged in to see this link.] е сайта. И естествено вече на нищо не мяза. Ама като си на 16-17 имаш много време за шляене и се занимаваш с глупости. Трябва да се опитам да го оправя... някой ден. Ако все пак решите, мога да пусна тук нещата.

Ето още нещо, сравнително ново. И то си има саундтрак като на Тото и Яру действията

Капки дъжд ([You must be registered and logged in to see this link.])

Тихи капки дъжд падат по земята. Удрят се безмилостно в стъклата на колата ми, сякаш за това създадени, сякаш с тази единствена цел са се родили на небето... Шосето е така самотно, притъмняло и безкрайно. Като пътят на живота ми. Преминаващ през малки градчета и селца, покрай китни къщички или лъскави блокове... Без да спира... Без крайна цел... Без...
Дори не се замислих когато тръгнах. Просто събрах необходимите си вещи, заключих вратата, изтеглих всичките си пари от дебитната карта, метнах сака на задната седалка и запалих. Не знам колко е часа, но беше тъмно когато тръгнах. Не знам къде отивам, но знам, че трябваше да тръгна. Не казах на никого.
На последната бензиностанция си взех голяма чаша мляко със захар и кафе. Омръзна ми горчивото кафе сутрин за закуска. Хапчетата за инсулина са някъде отзад в сака и не ми се търсят. Затова вече отварям трети шоколад. Усещам как захарта се стича към вените ми. Сълзите се стичат към брадичката ми. Искам да стигна там където ще се чувствам у дома. Искам да намеря онова красиво място където ще усещам красивия полъх на надеждата, копнежите и мечтите, които се сбъдват, по кожата си. Искам да съм далеч от всичко което оставих зад гърба си с минаването на табелката на края на града. От хората, от къщите, от улиците, от въздуха, от тях. От фалшивите усмивки, от изкуствените чувства, от измислените думи. От себе си...
Искам да открия кътчето, където ще бъда аз. Това аз, което в момента скимти болезнено осакатено от света, защото трябва да се съобразява колко глътки кислород влизат в дробовете ми и да прави компромиси, който бавно ме рушат късче по късче.
Пътят е хлъзгав, водата се стича на вадички към канавките... Някъде далеч падна гръм. Красиво е... Красива си, умна си, щастлива си... Думи. Не съм... Ако бях, може би сега нямаше да съм на пустото безмълвно шосе. Много пъти съм се чудила какво ли ще е чувството когато умирам, ще съжалявам ли за нещо, ще се радвам ли, ще оставя ли нещо след себе си. Някога една гледачка ми каза че ще умра при катастрофа... Мислите се блъскат в главата ми както капките в стъклата. Ужасен хаос, все поглъщащ, задушаващ мрак... Толкова думи изговорени, изписани... Сякаш изветряват. Минават през краткотрайната памет и не се отпечатват в сърцето. Накрая не стигат... Не „казват”... Остава погледът... Но хората отдавна са отвикнали от това да се гледат в очите и да виждат нещо в тях... „Не знам какво да кажа”... Защо трябва да кажеш нещо?... Един поглед може да замени хиляда думи. Ако има кой да го забележи. Студено е... Ставите ми почват да пукат. „Усмивката е второто нещо, което умееш с устата си най-добре” казват мъжете. Първото е да пуша... 120...
Иска ми се да умеех да показвам на хората какво изпитвам само като ги докосна. Няма създадени думи, за да го опишат. Едно докосване и те да усетят каквото усещам аз. Всички думи биха били излишни... Липсват ми безмълвните ни разходки, когато ме гледаше в очите...
Тихи капки дъжд падат по земята. Удрят се безмилостно в стъклата на колата ми, сякаш за това създадени, сякаш с тази единствена цел са се родили на небето...

Преди около два часа дискът заби и заповтаря една и съща песен, която се слива толкова красиво с ромоленето. Мелодия, която докосва сърцето ти, душата ти, доставя им наслада... и ги кара да се раздират болезнено. До безкрай.

И саундтрака е от песничка, която аз ти пратих А иначе какво да се прави - атеист съм.

И flood-ър Само това ли ще кажеш? Аз накрая наистина ще напиша един разказ и за теб Тцтцтц

РАзгледах ти страничката и съм очарована.Прекрасна е,и нямам търпение да публикуваш продължението на Песента.Много ми хареса,определено имаш заложби на писател.Вземи довърши книгата,защото е много хубава.

Съгласна съм с Елейн!
Моля те продължавай да пишеш върху книгата си, защото е невероятна!
Разказът за вълчицата ме трогна до дъно... Наистина шедьовър! А това долното пък е крайно изобретателно и интересно! Но най - голямо впечатление прави завършеният ти стил на писане и изобщо... Много добре! Супер е всичко, включително и това "Драконовата песен" е разкошно! "Капки дъжд" е изумително красиво произведение... Абе какво да се говори, Джен, имаш огрооооомен талант, моля те, възползвай се от него и продължавай да ни радваш!!!

Днес съм ядосана, онзи ден пак бях ядосана, и писах едно нещо. Според мен е много... зле. Но пък дадох на няколко хора да го видят и казаха, че става за пред хора Сборен образ е на няколко мъже, които се роди след разговори за мъже с приятелки и колежки. Който се разпознава в него, сам си е виновен, хехе, да се замисли дали няма на някой да казва "извинявай" или "обичам те", или нещо друго, с което смята, че ще се отърве от чувството за гузност. На всички - enjoy!

Мразя, защото обичам

Днес те мразя. И искам да го знаеш. Защо специално днес ли? Защото попринцип през останалото време или те обичам, или нямам време да мисля за това какво точно чувствам към теб. Но днес те мразя. И те мразя защото направи целувките да горчат. Защото дойде, видя, победи... и си тръгна. Един познат във facebook написа на статуса си „Истинският мъж няма лице. Защото няма значение как изглежда. Той има характер и принципи...” Затова също те мразя днес.
Защото когато те целуна, ти мислиш за нея. Когато те докосна ти искаш нейното докосване. Защото лъжеш, че когато ме целуваш, го правиш защото го искаш ти и защото, уж, искаш мен. Безкраен егоизъм е да се отървеш от нервите и главоболието си, стоварвайки ги върху мен, а после да си легнеш спокоен да спиш.
Мразя те, защото не знаеш какво искаш. Нямаш правото сутринта да прегръщаш и да ми шепнеш мили неща на ушенце, а вечерта да си студен и да не ми позволяваш да те прегърна. Аз не съм играчка, не съм кукла.
Днес те мразя, защото снощи, дори да те нямаше в леглото ми, не можах да се отърва от усещането, че всъщност си там и си ме прегърнал. Въртях се от едната на другата страна, опитвайки се да отблъсна въображаемата прегръдка, да избягам от тънките ти пръсти сключени с моите и от устните ти нежно целуващи ме по рамото. Мразя те, защото беше само усещане.
Всъщност вероятно мога да измисля още поне 100 причини да те мразя и то не само днес, но всеки ден. Но всяка сутрин ще се будя обичайки те. И това е най-ужасното. Мразя те, защото ако ще в 3 сутринта да ми се обадиш, ще ти вдигна и ще дойда, ако ме повикаш. Защото превърна факта, че те ценя и държа на теб, в моя слабост. Защото ме направи уязвима. Развали ми баланса точно с 3 думи. Мразя те, защото си нерешителен.
Днес те мразя и защото ми липсваш. И не мога повече така. Моля те, реши веднъж за винаги какво искаш от мен. И не се оправдавай, че правиш нещо, защото аз съм помолила. Защото аз знам какво искам. Знам какво правя. И знам, че не съм те помолила за това. Ти сам го направи. Поеми някаква отговорност, защото ми писна от принципа „иде ми, дойде ми”.
И не се тревожи, утре ще ми е минало и когато дойдеш ще те прегърна и ще ти се усмихна. Просто днес те мразя. Защото попринцип те обичам.

Две години без нови луковички... Ужас... Но, понеже трябва да има движение и новости и тук... Пускам едно разказче(нце). Стискайте ми палци, мисля да го предложа да си го адаптирам за сценарии и може би, само може би, ако ми повярват, може и да се случи като нещо филмово... Приемам отзиви всякакви

Абстиненция

- Искам още, моля те, намери ми още! Трябва ми! – проплака момичето.
- Престани! Казах ти, че няма! – отговори мъжът зад плота.
- Не може да няма! Моля те, не виждаш ли, че наистина ми трябва... – и падна на колене.
- Свърши. И да исках да ти дам, просто свърши. Прекалено бързо взимаш, прекалено бързо консумираш.
- Не мога по друг начин, не разбираш ли... То е просто толкова прекрасно, кара ме да чувствам! ДАЙ МИ!
- Не си наред, честно. И не разбираш от дума. Хайде, ставай, че ми пречиш на бизнеса.
На няколко метра от тях стоеше възрастен мъж. Той гледаше младото момиче с тъга в очите. Чудеше се каква ли е историята й, как е стигнала до там, че да се моли така. Самият той знаеше какво е усещането да си без. След поредната вълна на чувства, които те карат да плачеш, да се смееш, да си смел, да си енергичен... празнота... В един момент свършва. Седиш и се опитваш да си върнеш чувството, но единственото, което усещаш е как то се отдръпва от теб, напуска те. И това, един вид, ти бърка още повече в здравето и мозъка. Момичето тръгна към изхода, все още хлипаща и трепереща. Не беше грозна, но не и толкова красива. Мъжът я видя как се строполи нещастно на една голяма възглавница в ъгъла. Въздъхна, пъхна ръка в джоба си. Напипа връхчетата на това, което бе вътре и стана от мястото си. Тръгна към момичето. Когато стигна при него, то сякаш не го забеляза. Мъжът извади ръка от джоба си, в която държеше старо, оръфано книжле с кожена подвързия. Докосна момичето по рамото и му подаде книжлето. Девойката вдигна глава и очите й светнаха щом погледът й се спря върху кожените корици. Погледна мъжа в очите. Той й подаде ръка да стане.
- Вземи, момиче. Вътре ще намериш това за което копнеят сърцето и душата ти.
Момичето гледаше като петгодишно дете в сладкарница, на което току що са казали, че може да изяде колкото иска сладкиши.
- Но... как? Казаха, че нямали повече. – сподавено попита девойката.
- Това е лично мое. Просто знам как се чувства човек, когато изпадне в този тип абстиненция. Аз ще съм тук и другата седмица по това време. Ако ти хареса, може пак да минеш.
Момичето кимна, прибра книжката и си тръгна. Мъжът я гледаше усмихнато как енергично се качва по стълбите и бърза навън.
Не беше наркотик, нито алкохол, но точно толкова силно за душата, сърцето и ума. Точно толкова разтърсващо. Каращо те да чувстваш силно, докосващо емоциите ти дълбоко. Наричаха го истинско изкуство. Музика, книги, кино, театър... Когато се докоснеш до него, до доброто изкуство, ти се пристрастяваш към него и липсата му води до болезнена абстиненция. А този на касата в книжарницата? Той не разбираше нищо...

Малко кратко ми се струва, че да стане нещо филмово. Освен ако не го допишеш. Отговориха ли ти нещо за адаптирането?

Не го Казаха, че е твърде литературен и ще се измъча с него. Но нищо, някой ден ще се справя